Защо придаването на човешки черти на ИИ може да е заблуждаващо

С нарастващата популярност на чатботовете, създадени на база на изкуствен интелект (ИИ), се наблюдава и засилена тенденция за придаване на човешки черти на технологиите. Въпреки че основата на ИИ е просто код и електронни схеми, медийните публикации често представят алгоритми с качества, присъщи за хората. Какви последствия носи това за нашето разбиране за ИИ?

Разширяване на разбирането за ИИ

В статия на испанския вестник El País китайският ИИ модел DeepSeek е описан като „цифров мозък“, който „очевидно разбира геополитическия контекст на своето съществуване“. Тази метафора заменя техническия жаргон, който често е труден за разбиране, с орган, познат на всички като ядрото на човешката интелигентност. Въпреки че това позволява на читателите да осъзнаят сложността на задачите, извършвани от машината, то също така създава илюзията, че ИИ разполага с „ум“, способен на преценки и запомняне на контексти, което не отразява техническата реалност.

Придаването на човешки черти на ИИ е част от класическата концептуална метафорична теория на Джордж Лакофф и Марк Джонсън, която твърди, че концепти помагат на хората да разбират реалността. Когато говорим за ИИ, трудно разбираемите абстрактни способности се трансформират в познати действия, като „мислене“. Въпреки полезността на този подход, той носи риск от заблуждаване относно разликата между статистическа корелация и семантично разбиране.

Машини с чувства и отговорности

На 15 февруари 2025 г. ABC публикува доклад за „емоционален ИИ“, който задава въпроса: „Ще дойде ли ден, в който те ще могат да чувстват?“ Текстът описва напредъка на испански екип, който се опитва да снабди системите за разговорен ИИ с „цифров лимбичен система“. Тук метафората става още по-смела, като предлага, че алгоритъмът не само мисли, но може и да страда или да изпитва радост. Тази интерпретация драматизира иновацията, но също така носи концептуални грешки, тъй като чувствата по дефиниция са свързани с телесно съществуване и самосъзнание.

Привеждането на ИИ като „емоционален субект“ улеснява изискванията за емпатия или вината за жестокост. То прехвърля моралния фокус от хората, които проектират и програмират машината, към самата машина, което поражда етични дилеми относно отговорността.

Роботите-хора, представяни в подобен контекст, също насочват вниманието към етичните въпроси. В доклад на El País за китайския напредък в грижите за възрастни хора, роботите се описват като устройства, които „грижат“ за своите възрастни. Чрез това определение се акцентира на задълженията на семейството, а роботите се представят като роднини, които осигуряват емоционално съпровод и физическа помощ.

Въпреки че подобна метафора легитимира иновацията в контекста на демографска криза, тя може да затъмнява етичните въпроси относно отговорността, когато грижата се предоставя от машина, управлявана от частни компании.

В заключение, метафорите, използвани в журналистиката, не са просто декоративни елементи, а играят важна роля в разбирането на сложните концепции. Важно е обаче да подходим критично към тях. Необходимо е да добавим технически контекст след представянето на метафорите и да избягваме абсолютната агенция на ИИ. Подходящото назоваване на отговорни човешки източници ще напомни, че технологията не се развива в вакуум.

Както технологиите напредват, задачата пред журналистите и читателите ще бъде да намерят баланс между мощта на метафоричния език и концептуалната прецизност, необходима за информирано обсъждане на бъдещето на ИИ.