България: Уроци от трансформацията, а не от местата

Когато бившият министър на външните работи неотдавна ми сподели, че „тези, които имат власт, нямат въображение, а тези с въображение нямат власт“, разбрах, че той е формулирал нещо, което ме вълнува от години. България постигна стратегическите си цели от 1990-те години до 2007 г. с влизането си в Европейския съюз и НАТО, но след това… нищо. Не се появи нова визия, която да запълни вакуума. Продължаваме да се движим напред с инерцията на цели, поставени преди три десетилетия, докато светът около нас се трансформира.

Тази диагноза е болезнена, но е точна. Не е и уникална. Всъщност, толкова е често срещана в историите на трансформация, че започнах да се питам: какво, ако проблемът с лидерството в България не е недостатък, а характеристика на самия процес на трансформация? Въпросът, който ме преследва, е дали разглеждаме това предизвикателство по грешен начин. Вместо да чакаме идеалните лидери да се появят, какво, ако се фокусираме върху разбирането на моделите, които позволяват на несъвършени общества да постигат забележителни трансформации?

Трансформацията и системите, а не лидерите

Когато проучвам доказателствата, виждам нещо забележително: почти всяка успешна трансформация през последните тридесет години се е случила, въпреки наличието на идеално лидерство. Обичам цитата, че историята не се повтаря, но определено римува. Ритъмът, който наблюдавам в различни държави, компании и контексти, е удивително последователен. Трансформацията не изисква съвършени лидери, а системи, които могат да канализират наличния лидерски талант към стратегически цели, докато оцеляват сред несъвършени политици и привлекат правилните хора, когато се появи възможност.

Тази представа ми хрумна, докато проучвах това, което наричам „Давинчи Гап“ – явлението, при което дистанцията между въображението и властта създава системна стагнация. Първоначално бях фокусиран върху сектора на технологиите, но моделът се простира далеч извън технологията. Той се наблюдава в държави, компании и институции, които затъват в това, което наричам „парализа на постиженията“ – те успяват на едно ниво, след което губят способността да си представят какво идва след това.

Кризата като катализатор на промяната

Но ето какво е интересно: най-драматичните трансформации, които съм изследвал, винаги са започвали от позиции на криза, дисфункция или открит хаос. Перфектното лидерство не е било катализаторът – кризата, съчетана с институционална инерция, е създала пробиви. България, като много други нации, може да извлече уроци от тези наблюдения. Вместо да се опитваме да намерим идеалните лидери, можем да се фокусираме върху изграждането на системи, които да ни помогнат да преодолеем предизвикателствата на времето.

Тази статия е призив за размисъл и действие. Нека не забравяме, че промяната е възможна и че можем да се учим от миналото, за да изградим по-добро бъдеще.